Седим и чакаме някой да се сети за нас, да позвъни или да пише. Но това не се случва и си казваме, че това е нещо нормално - не може само за нас да си мислят другите хора. Минава ден и отново седим по същия начин като предния - чакайки някой да се сети за нас ... Но това отново не се случва. И идва нов ден и с него новата надежда, че някой мисли за нас ... но и този ден е като предния. Тогава осъзнаваме, че вече не сме значими за никого. Това осъзнаване е много болезнено, но е истина. Започваме да си задаваме въпроси "защо" и "как" - отговорите не ни харесват и си измисляме нови, които да ни дадат някаква надежда и с които сами да се убедим, че сме добри, а другите са лоши, че не могат да ни оценят и разберат. Повтаряме си го, но сами знаем, че това не е така - знаем, че причината да сме изоставени от всички сме самите ние. И отново се заравяме в мислите си и отново се връщаме назад във времето, когато нещата бяха различни - когато бяхме търсени, обичани и уважавани. Вървим в миналото си и търсим причините ... и ги намираме, но това което виждаме е само нашата вина. Тогава си казваме "НЕ НЕ МОЖЕ ДА Е ТАКА". И отново се връщаме назад във времето и отново сме в нашите мисли - и отново се убеждаваме, че вината не е ничия друга, а само наша. Разбираме колко грешно е било да виним другите, да изтъкваме себе си и сами да си вярваме, че сме нещо повече от тях - от хората на които дължим толкова много, хората които обичаме но никога не им го казахме ... странно как не го видяхме и разбрахме тогава? Елементарно е - човек когато е почти стигнал дъното (а може би вече го е стигнал, но отново отрича сам пред себе си) мисли по различен начин. Мисли като изоставен и забравен човек - тогава мислите са най-чисти, тогава човек се самоосъзнава и разбира правилно всичко - абсолютно всичко. Вижда своите грешки и последствия - нещо, което преди никога не е правил ... и това го плаши. Чуди се как са го търпяли всички около него, как са вярвали на лъжите му и как всъщност се стигна до тук. На тези въпроси е трудно да се отговори, но отново намираме отговор - защото мислим по начин, който е различен от преди. И тогава си казваме ... "ама разбира се - търпяха ме и ми вярваха, защото ме обичаха и уважаваха" ... и тогава си отговаряме на другият въпрос "...Но аз не го оцених - мислех всичко за даденост, мислех че постъпвам првилно и сам си вярвах - а това не е било така". В този момент си казваме ... трябва да кажем на всички, че сме си взели поука, всички трябва да знаят, че това никога няма да се повтори, трябва да засвидетелстваме уважението, което тогава не засвидетелствахме. И идва нов въпрос и отново всичко потъва в сянка, която тежи над нас и за пореден път пречи на слънцето да огрее над нас. На кого да кажем всичко това, на кого да споделим, че знаем и разбирмае грешките си? На кого да кажем "Обичам те" ... на кого? Вече нямаме никого - но седим в очакване някой да звънне или да пише. Седим в очакване някой да се сети за нас, но някъде там в дъното се е свила реалността и тихо ни нашепва ... ти си изоставен и забравен. Но ние седим в очакване ден след ден, седмица след седмица. И вече знаем, че никой няма да се сети за нас, че всички са ни забравили, а който си спомня за нас ни проклина, но ние седим в очакване.

Иван В. В.